Deep Purple in Rock 1968 - 2017 Legends of Rock Music

  [BG]   RU   EN  

 
Рейтинг: 3.00
(63)
Начална
Интересно
Биографии
Видео
За сайта
Статии
Членове
Албуми-Blackmore's Night
Албуми-Ian Gillan Band
Албуми-Whitesnake
Албуми-Rainbow
Албуми-Deep Purple
Галерия-Deep Purple
Новини
Анкети
Свали MP3
Свали Видео
Радио


Мой Снимки Връзки Свържи се с мен

Биографии / Deep Purple

Вземи в gLOG
Deep Purple
0.00 лева
Биография

Дийп Пърпъл (на английски Deep Purple) е британска рок група, основана през 1968 г. Те са една от първите и най-известни хард рок групи в историята, и са считани от мнозина за пионерите на хеви метъла. Според легендата „Дийп Пърпъл“ е името на любимата песен на бабата на Ричи Блекмор, песен на Питър Де Розе. Зората на Пърпъл През 1968 г. е основана групата Roundabout, включваща Ричи Блекмор - китара, Джон Лорд - хамънд орган, Крис Къртис - вокали и др. Само след няколко месеца репетиции Лорд и Блекмор напускат групата. Двамата обединяват сили с вокалиста Род Евънс, басиста Ник Симпър и барабаниста Иън Пейс. Името на новосформираната група е Deep Purple. Първият концерт на Дийп Пърпъл се състои на 20 април 1968 година в Таструп, Дания. През октомври 1968 г. групата има небивал успех в САЩ с кавъра си на песента на Джо Саут - Hush, от дебютния им албум Shades of Deep Purple. През 1969 г. следват нови два успешни албума: The Book of Taliesyn и Deep Purple, вторият от които включва и симфоничен оркестър на някои от парчетата. След три албума и продължително турне из щатите, включването на вокалиста Йън Гилън (заменил Евънс) и на басиста Роджър Гловър (заменил Симпър) води до сформирането на основния състав на Дийп Пърпъл. Първо, групата издава забележителния Concerto for Group and Orchestra - концерт в три части, написан от Лорд и изпълнен с участието на Оркестърът на Лондонската Филхармония, под диригентството на Малкълм Арнолд. Този албум е всеобщо признат като първата успешна съвместна работа между рок група и оркестър. Състав Иън Пейс (1968 - досега) - барабани и перкусии Роджър Гловър (1969 - 1973, 1984 - досега) - бас Стийв Морз (1994 - досега) - китара Дон Еъри (2002 - досега) - клавишни Иън Гилън (1969 - 1973, 1984 - 1989, 1992 - досега) - вокали Бивши членове Род Евънс (1968 - 1969) - вокали Ник Симпър (1968 - 1969) - бас Дейвид Ковърдейл (1973 - 1976) - вокали Томи Болин (1975-1976) - китара Глен Хюз (1973 - 1976) - бас и вокали Джо Лин Търнър (1990 - 1992) - вокали Джон Лорд (1968 - 2002) - клавишни Ричи Блекмор (1968 - 1975, 1984 - 1993) - китара 1967 - Ричи Блекмор (роден на 4.14.45) започва кариерата си с групи като Outlaws, Heinz, Glenda Collins. Групите имат типичният рок - блус стил, характерен за 60-те. Тогава Ричи свири на блус китара. След издадени по един два албума с тези групи, той и Джон Лорд (клавишни) са поканени от Крис Къртис (барабанист на The Searchers) да съберат нова група. 1968 - Само след месец от новоформираната банда остават само Блекмор и Лорд, които извикват Род Евънс (вокалист от М15 и Maze), басиста Ник Симпър и барабаниста Иън Пейс. Името на групата се променя на DEEP PURPLE. Името е избрано от Ричи като идеята е дадена от баба му, чиято любима песен се е казвала така. За модел на музиката си те използват Vanilla Fudge и скоро издават първия си албум Shades of Deep Purple, като едноименният сингъл "Hush" достига 4-то място в US класацийте и 25 в UK. Веднага след издаването на албума си бандата излиза на живо и прави няколко невероятни концерта. 1969 - Рано тази година Deep Purple издават втория си албум The Book Of Taliesin. Скоро след издаването му, обаче, Ник Симпър и Род Евънс напускат бандата. Заменени са от вокалиста Иън Гилън и басиста Роджър Глоувър (бандата е най-известна и жъне най-големи успехи в този си състав!!!). И двете нови попълнения са приятели от групата Episode Six. Двамата придават съвсем ново звучене не само на групата, но и на рока като цяло, създават едно съвсем ново и различно звучене! Блекмор става един от най-добрите фронт китаристи в Англия. ТУК СЕ ПОЯВЯВА ПЪРВИЯТ ИМ АЛБУМ Concerto For Group And Orchestra at the Royal Albert Hall Обръщаме внимание на този албум, защото той е пръв по рода си. Както се вижда от името той е със симфоничен оркестър. 1970 - Август тази година излиза "In Rock", който остава в американските чартове почти една година. За албума е характерен нечуван досега тежък рок и скоростни китарни сола, които се сливат с буквално крещящия вокал на Иън Гилън. 1971 - През юли бандата тръгва на турне в Америка. Два месеца по-късно те издават "Fireball", който достига 40-то място в US чартовете и първо в UK. Те формират своята първа звукозаписна компания - Purple Records. На 3-декемри всички са в едно казино, което се запалва и изгаря. Това дава идеята за най-великото рок парче на всички времена - SMOKE ON THE WATER. То влиза в следващия им издаден албум. 1972 - Пърпъл издават Mashine Head, който отново достига невероятен успех във Великобритания и завладява 7-то място в Америка. С този албум те се подвизават на пътя повече от 44 седмици. 1973 - Made in Japan e албум записан на живо от тяхното лятно турне през 72 - ра. Същата година излиза и Who Do You Think We Are. Въпреки успехите които рокаджиите жънат, Гилън и Глоувър напускат състава. На тяхно място идват вокалиста Дейвид Ковърдейл и басиста Глен Хюс. 1974 - През март подновената група издава Burn. Стилът на групата се променя, но не коренно. Този албум също е съпътстван с успехи - 10то място в US чартовете. В края на годината излиза още един албум наречен Stormbringer, които стига 20то място. 1975 - РИЧИ БЛЕКМОР НАПУСКА Пърпъл, за да основе своя група - RAINBOW. Той всъщност се слива с бандата Elf, като просто изгонва китариста й. Останалите от групата са Дио - вокали, Мики Лий Соул - на клавишни, Крейг Гръбър на бас и Гари Дрискол на барабани. Излиза и дебютния албум Ritchie Blackmore's Rainbow. Веднага след това басиста, барабаниста и кейбордиста напускат. На тяхно място идват съответно - Джими Бейн, Кози Пауел и Тони Кери. В същото време Пърпъл живеят още една година и издават албум заедно с Томи Болин на китара и вокали. След това бандата се разпада за няколко години. 1976 - През юли излиза Rainbow Rising. В началото на август Rainbow заповат турне през Америка, Япония, Европа и Канада в продължение на около година. 1977 - Следва двойният албум - On Stage. Това е първият албум на Rainbow, който е записан на живо. По-късно тази година бандата записва третия си студиен албум. 1978 - От началото на януари тази година, Rainbow започват турне из Америка и Япония. То продължава почти цяла година. Long Live Rock'n'Roll е издаден през май и влиза в топ 100. След десетмесечното турне на Блекмор му писва от състава в този му вид и изгонва всички освен Кози Пауел (Дио е извикан от Айоми в Black Sabbath). 1979 - Ричи Блекмор прибавя към Rainbow вокалиста Греъм Бонет и бившият басист на Пърпъл - Роджър Глоувър, който продуцира Down To Earth. Той излиза през Септември и сингълът "Since You've Been Gone" веднага пожънва голям успех. 1980 - През август Пауел и Бонет се отделят, за да градят соло кариера. Вокалистът Джо Лин Търнър и барабанистът Боб Рондинели ги заместват. През това време първият вокал на Deep Purple, Род Евънс, се подвизава с новата си, лъжлива група под името "Deep Purple". Блекмор и Глоувър трябва да предприемат мерки, за да спрат плъгияторите. 1981 - През фебруари, Rainbow издават поредния си албум Difficult To Cure. Там е и най-успешното парче на състава в този му вид - "I Surrender". След това, както си му е редът, Rainbow издават и албум The Best. 1982 - През април идва и Straight Between The Eyes. Тогава идва ред и на турнето, което е записано за БиБиСи и албумът е издаден в Англия. 1983 - Няма спиране за Rainbow - новият албум носи заглавието Bent Out of Shape. Видеоклипът за сингъла "Street of Dreams" е използван за едно от предаванията на новопоявилото се МТV (и аз се учудих ама…). През октомври бандата обикаля Великобритания представяйки на живо новият си албум. Скоро албумът се прочува и в САЩ и то без рекламите излъчвани от МТV. 1984 - Ричи решава да изостави Rainbow и да се върне в Deep Purple, под чието лилаво знаме се е събрал най-успешният line-up (Виж 1969). Но събирането им не е породено толкова от носталгия към добрите стари времена, колкото от 2-та милиона долара, които са предложени на всеки от членовете, като условието е Deep Purple да възкръсне. И след успешното световно турне излиза албумът Perfect Strangers, който достига до 17 - то място в чартовете на USA. 1987 - Излиза The House of The Blue Light, който веднага заема 10 - място в Англия. 1988 - Следва Nobody's Perfect, който е повод за турнето Nobody's Perfect . 1989 - Гилън напуска групата, както казва той "заради музикални различия". 1990 - Deep Purple в състав: Блекмор, Глоувър, Лорд, Пейс и бившия вокал на Rainbow - Джо Лин Търнър, подписват с RCA Records. Резултатът е: Slaves & Masters, който е издаден през ноември. 1991 - Турне под знамето на новия албум. 1992 - По настоятелството на RCA Record, Иън Гилън заменя Търнър. Издават The Battle Rages On. 1993 - Турне из Европа, в средата на което Блекмор обявява, че не е доволен от изпълненията на Гилън и смята да напусне отново групата в края на европейската част на турнето. Краят му ще бъде в Япония с китарист Джо Сатриани. Блекмор се завръща в Щатите и започва търсене на музиканти за RITCHIE BLACKMORE'S RAINBOW. 1994 - Най-сетне формира RITCHIE BLACKMORE'S RAINBOW в състав: вокалиста Дъги Уайт (Doogle White), клавишни Пол Морис (Paul Morris), бас Грег Смит (Greg Smith (Alice Cooper, Blue Oyster Cult, Joe Lynn Turner)), барабани Джон О`Райли (John O'Reilly) и беквокал Кендис Найт (Candice Night). 1995 - През септември излиза Stranger in Us All издаден от BMG в повече от 100 000 тираж само в Япония. Възхитените автори на списание Burrn! присъждат на Ричи повече от 7 награди, включително за най-добра песен. 1996 - Турне в Чили, Аржентина и Бразилия. Към края на годината Ричи слага край на своята рок кариера и записва ренесансовия акустичен албум Shadow Of The Moon заедно с годеницата си Кендис Найт. Групата ще се нарече BLACKMORE'S NIGHT. . . . - Блекмор е потопен в най-голямата си любов - ренесансовата музика. Междувременно Deep Purple възкръсват с китариста Стив Морс и издават два студийни албума: Purpendicular и Abandon, както и концерт с Лондонският симфоничен оркестър. BLACKMORE'S NIGHT издават вторият си албум: Under A Violet Moon. ЗА МУЗИКАНТИТЕ ОТ ФАМИЛИЯТА РИЧИ БЛЕКМОР - Безспорно една от най-скандалните личности в историята на хард рока, но едновремено с това Ричи Блекмор (Ritchie Blackmore) е и най-великият жив китарист. Музикалните му възможности не се изчерпват само с това, че дърпа здраво струните, той пише текстове, музика, абе с една дума - човек оркестър. Характерният му стил е неповторим - съдържа черти на класика, примесени с новаторство и невероятна сила. Скоростните му сола карат феновете му да настръхват. Той създава легендарни групи като - Deep Purple и Rainbow. Музикантите, имали удоволствието да работят с него, може и да недоволстват от тежкия му характер, но трябва да признаят, че времената прекарани с този китарист са ги направили велики. Малко са хората на рока, които да не са чували това име. За много Ричи Блекмор е китарния Бог - учител, които определя как трябва да звучи електрическата китара. На концертите той дава всичко от себе си. В продължение на 2 - 3 часа Ричи опъва със страшна сила жълтия си стратокастер. На всяка една сценична проява той свири една и съща песен по различен начин, нещо, което само шепа музиканти могат. Докато свири пред публика, той се отпуска и създава впечатлението, че дори си поспива. Но в контраст с това е страшният рок, който извира от китарата му. Ричи прави невероятни вариации на една песен, доукрасява я и я прави дори по-добра от оригинала. Това действа невероятно върху публиката. Ричи ще остане в историята на рока заради изумителния си усет към китарата, но и заради възможността да пише история с песни като Smoke On The Water, Child in Time, Perfect Strangers, Catch The Rainbow… ИЪН ГИЛЪН - Няма запален рокаджия, който да не знае какво прави с гласа си Гилън (Ian Gillan) в Child in Time. Да това е неговото звучене, буквално крещящо, но едновремено с това неповторимо и запленяващо. Това е гласът на вечността, който все още не се е уморил. Не трябва да помним Гилън само като човекът имал щастието да изпее Smoke On The Watter, той е най-добрият вокал на Пърпъл. Гласът му е много характерен и трудно може да се сбърка - рязки качвания по гамата и викане в продължение на близо минута, че това си е за завиждане. Иначе той е спокоен човек, любимият му певец е Елвис Пресли. Естествено оценката ми за него е, че се нарежда сред 10-те най-добри вокалисти, които някога рокът е познавал. ИЪН ПЕЙС - Това е Барабанистът с главно "Б". Неговото не е просто удряне на палките върху барабана, той създава незабравимият ритъм на Deep Purple. Забързани хард парчета, балади, сола, инпровизации са все неща от торбата с изненадите на Пейс (Ian Paice). РОДЖЪР ГЛОУВЪР - За да е завършена всяка уважаваща себе си рок група е нужен и бас китарист. Това е той - човекът, който придава тежест на песните не само на Пърпъл, но и на Rainbow. Глоувър (Roger Glover) влиза в ролята и на изпълнителен продуцент. ДЖОН ЛОРД - Допълва звездната петорка с възможността си да взривява обстановката с изключителни изпълнения на синтезатор. Йониката му звучи главно в гамата на органа. Състезанията по бързина меджу Лорд (John Lord) и Блекмор не излъчват победител, защото двата звука - на китара и орган - се сливат по страшен начин, за да забият феновете в земята. Мелодиите, които Лорд е изсвирил никога няма да се забравят. ДЖО ЛИН ТЪРНЪР - Един вокалист със свой стил и звучене. Гласовите му характеристики не са невероятни като на Гилън или на Дио, но мелодичният глас на Търнър (Joe Linn Turner) e също запленяващ. Затова той е и търсен не само от Рейнбоу, но е имал честта да пее в Пърпъл. А да не говорим и за няколкото албума, които той прави заедно с Ингуи Малмстийн. КЕНДИС НАЙТ - Медният гласец на годеницата на Ричи пасва идеално с неговата акустична китара. Освен това на концертите тя показва, че е достойна да изпее Black Night и Sixteen Cetury Greensleeves. ЗА АЛБУМИТЕ DEEP PURPLE Shades Of Deep Purple 1968 Този и последвалите го два албума не блестят с нищо особено, въпреки че даравят Deep Purple с известност. Има много интересни и добри кавъри на други популярни по това време групи. Стилът в тези тави е характерният за това време блус-рок звучене, характерно за Бийтълс и Дъ Ху. Силно впечатление прави оригиналната комбинация между китара и орган, която Ричи Блекмор и Джон Лорд постигат. The Book Of Taliesyn 1968 Deep Purple 1969 In Rock 1970 Тук вече се появява нещо ново и невероятно. Началото на истинския хеви метъл се слага именно с този албум. Прави впечатление за отличното сработване на отделните инструменти и крещящият вокал на Гилън. С тази тава се пише нова история за рока. Състезанията между органа на Лорд и китарата на Блекмор са нещо нечувано до сега. Ричи изпъква със изключително смелата си свирня за това време. Лорд показва на света какъв рок може да се свири с орган. Гилън троши кристалните прибори вкъщи. Пейс показва, че по-добър от него няма и няма да има. Роджър дъни баса като за световно. Въобще такива трябва да са думите за изключителен албум като този. Fireball 1971 Въобще с албумите от периода 1970 ? 1972 се пише новата история на рока. Не напразно се казва, че Deep Purple са бащи на толкова много групи и музиканти. Естествено Fireball също влиза в тази сметка. Тази златна рожба съдържа в себе си неостаряващи класики като "Fireball" и "Black Night". Не може да се отрече, че гупата прави много пълноценни албуми с повече от 5 хита за една тава. Това е рядкост днес, дори за много добри групи. Machine Head 1972 Трудно намирам думи, за да опиша величието на този албум. Какво друго да кажа освен SMOKE ON THE WATTER!!! Who Do We Think We Are 1973 Албумът не блести с нищо особено, при все че отношенията между музикантите са на границата на търпимостта. Burn 1974 На мястото на Гилън идва Ковърдейл. Гласовите му характеристики доста се различават от тези на Иън, но въпреки това новият вокал повежда Deep Purple към нова ера. Тук се пораждат и големите спорове, които се водят и до днес - кой е по-добър пред микрофона - Ковърдейл или Гилън. Истината е, че и двамата са много добри и имат своите незабравими песни. Албумът се характеризира с по-различен стил, но силата на рока, която лъха от него, не е спаднала. Публиката приема добре промените и приветства новото лице на рок-динозаврите. Stormbringer 1974 Някои твърдят, че това е най-успешният албум правен от бандата. И наистина в него няма лошо парче! Мелодийте варират от наелектризиращи до тъжни и подтискащи. Come Taste The Band 1975 По-различният албум. Да наистина, защото на вокали и китара е Томи Болин. Стилът на тази тава е доста различен от познатия Пърпъл. Някои казват, че албумът не трябва да носи марката Deep Purple. Но въпреки всичко, той не е лош като звучене. Perfect Strangers 1984 Албумът на златното завръщане. В света отново изгрява звездата Deep Purple и то с най-успешният line-up. Стилът е в границите на добрите стари традиции. Бандата забива с невероятни парчета, които карат техните любители да изтръпват. Мощта на групата е същата, както през най-успешните им времена през 70-те. The House Of Blue Light 1987 За съжаление силното завръщане не е последвано от такова продължение. Този албум не показва нищо ново и вълнуващо, въпреки че си е в добрия стар стил. Но за Пърпъл или добро, или нищо. Slaves & Masters 1990 Един също доста противоречив албум. От една страна стилът му страшно много се доближава до поп-рок звученето на Rainbow през последните им години. От друга гледна точка трябва да се признае, че песните в него са доста качествени и се харесват на широката публика. The Battle Rages On… 1993 Второто златно (и последно засега) завръщане на Deep Purple в състава на истината (а по-точно: Гилън, Блекмор, Глоувър, Лорд и Пейс). Това е един албум доста отречен от критиците. За мен той се нарежда в челната тройка на най-добри албуми на групата. Ще се обоснова: тавата е издържана в характерния рок стил за групата, но пък и показва нещо ново за тях - има доста съвременно метъл звучене. То според много хора е накарало едно завидно количество млади хора да обърнат лице към рок музиката. Purpendicular 1996 Новият китарист на групата сякаш я подмладява. Deep Purple вече има ново лице и звучене. Може да се каже, че бандата е предназначила музиката си по-скоро към младото поколение. Песните са доста шумни и забързани. Текстовете, както винаги, са доста абстракти, но в това е и техният чар. Умелите рокаджии явно са решили да подновят репертоара и феновете си и явно формулата им успява, защото на концертите се виждат и много млади лица. Abandon 1998 Тези, които са открили групата в този й състав, са на твърдото мнение, че сега тя прави по-хубава музика от преди. От тяхна гледна точка те имат право. Мнението им се затвърждава и от хард саунда, който предостава този албум. Новият Пърпъл се харесва на все повече и повече хора. Come Hell Or High Water 1993 (live) Както виждате, този е единственият концертен албум на Deep Purple, на който обръщаме внимание. Това е така, не защото другите са лоши, а защото Come Hell Or High Water е най-великият. От него се лее истински рок. Бандата забива великите си стари парчета, както и новите от албума The Battle Rages On… На сцената е една идеално смазана машина за рок. Веднъж да чуете инструменталите, които Ричи прави и ще изпаднете в екстаз. Албумът е създаден за хилядократно слушане на мах. Ако той липсва във вашата колекция ви го препоръчвам горещо, защото парчетата са така добре изпълнени, че тавата по-скоро прилича на студийна, а пък и обобщава творчеството на групата. RAINBOW Ritchie Blackmore's Rainbow 1975 Много може да се каже за появяването на тази група. Въпреки многото мнения, че Ричи просто е пренесъл Пърпъл на ново място, стилът "Под дъгата" си е съвсем обособен. А що се отнася до първия албум на групата - той е великолепен и пленяващ. От една страна рокът в него е много лек и приятен (доколкото го позволява великолепсният глас на Дио), а от друга парчетата от този албум ще си останат златни и днес, защото това са Catch The Rainbow, The Temple Of The King, Sixteen Century Greensleeves, Man On The Silver Mountain … Rising 1976 Подобаващо продължение в стил Дио-Блекмор, доизграждащо имиджа на групата. Тук са двете най-тежки парчета на Рейнбоу (и най-дългите, а пък за нас и едни от най-мощните хард балади на всички времена): Stargazer и A Light In The Black. Long Live Rock'n'Roll 1977 От този албум е и невероятното парче в ориенталски стил Gates Of Babylon, както и невероятното, скоростно изпълнение на Kill The King. Този албум представя Рейнбоу в най-добрата му светлина, след "Изгряването". Down To Earth 1978 След напускането на Дио на негово място застава Греъм Бонет. Стилът на групата малко се променя, но не към по-лошо, просто вокалистът дава по-ново звучене. Песните в тавата са мелодични и бързи, дори със забавни текстове. Difficult To Cure 1981 С този албум идва едноименният и незабравим инструментал - 9-та симфония на Бах изсвирена от Ричи на електрическа китара. Що се отнася за новия вокалист (Джо Лин Търнър) той придава по-поп звучене, което е отричано от хард рок почитателите, но пък се харесва на по-широката публика. Straight Between The Eyes 1982 С нищо по-ново и различно не блести този албум, но парчетата в него са мелодични и приятни и се засяга най-вече темата за любовта. Bent Out Of Shape 1983 Тук е най-добрата балада на Рейнбоу в този му състав - Can't Let You Go. Stranger In Us All 1995 Достоен хард рок завършек на групата. Да, наистина това е последният албум на Рейнбоу, но обрал заслужено увацийте на публиката от цял свят. Албумът е награден от списание Burrn! за най-добър албум, най-добра песен и най-добро китарно соло на годината. On Stage 1978 (live) Смятаният за най-добър концертен албум в света заедно с Come Hell Or High Water естествено заслужава нашето внимание. Блекмор прави невероятни импровизации, подкрепяни от солата на Дио, които взривяват публиката. “Deep Purple” е групата, за която с пълно право можем да кажем, че е флагмана на хардрок течението през първата половина на седемдестте години. Ако “Led Zeppelin” е Христос на хардрока, защото е безспорният негов създател, то “Purple” е Св. Петър – ключарят, който преценява кой ще бъде допуснат в рая сред ангели и херувими. Не че издават разрешителни за свирене на хардрок, а просто е група, превърната от публиката в еталон.“Deep Purple” е създадена през февруари 1968г. Историята на създаването е доста интересна и с много перипетии, но за съжаление и прекалено дълга, за да се спираме подробно. Ще отбележим само, че преди “Deep Purple” групата сменя други две имена преди китаристът Ritchie Blackmore да предложи именно това. Другите членове са: Jon Lord – клавишни, Rod Evans – вокали, Nick Simper – бас и Ian Paice – ударни. “Главният герой” тогава е Lord. По това време “Pink Floyd” и “Procol Harum” вече са наложили органа като основен инструмент. Заимствайки от тях психоделичното звучене и от модерния тогава барок групата започва предимно като интерпретатор на чужди композиции, а авторските песни обикновено заемат твърде малко място в собствените им албуми. Още през следващия месец – март ’68 – групата влиза в студиото и записва първата си дългосвиреща плоча – “Shades of Deep Purple”. Ражда се и първият хит – “Hush”. Това също не е тяхна песен, но тя подсказва формулата на успеха на “Deep Purple”: впечатляващият диалог между китарата и органа и “насеченият” ритъм.Групата демонстрира голяма работоспособност и през август е отново в студиото за втория албум – “The Book of Taliesyn”, а през декември-януари – и третият, наречен просто “Deep Purple”. Следващата година – 1969 – полага основите на промяната в “Deep Purple”. Групата изпада в криза, от която излиза със смяна на Evans и Simper. На тяхно място идват от “Episode six” певецът Ian Gillan и басистът Roger Glover. Интересно е да се отбележи, че Gillan има покана от “Deep Purple” още при създаването на групата, но тогава отказва.Blackmore вече има подкрепа и “Purple” се ориентира към хардрока. Lord обаче не се отказва от пристрастията си към класическата музика. Той усилено композира “Concerto For Group And Orchestra” и на 24 септември творбата е представена от “Deep Purple” и The Royal Philharmonic Orchestra в Royal Albert Hall под диригенството на Malcolm Arnold. Следващият албум е готов през февруари 1970г. и е повратна точка в историята не само на групата, но и на рока. Албумът е наречен с двусмисленото “Deep Purple In Rock” – двусмислено, защото на корицата на плочата музикантите са представени като изваяни в скала, подобно на ликовете на американските президенти. “In Rock” става първия албум на този нов “Purple” и остава един от шедьоврите в този жанр. Плочата започва с дивия и акробатичен рок на “Speed King”, написана въз основата на стари Rock’n’Roll” текстове, а класическият психоделизъм на Lord намира място само в пролога на “Child In Time” – един от безспорните хитове на групата. Албумът веднага грабва вниманието с изключителното богатство на идеи, неусетно преливащи една в друга; с виртуозните вокали на Gillan, с редуващите се сола на Blackmore и Lord, с прекрасното взаимодействие на Glover и Paice в ритъмната секция. Плочата остава една година сред десетте британски музикални бестселъра. “Deep Purple” продължава с успехите. На малка плоча заедно със “Speed King” е издаден смайващият хит “Black Night” - невключена в албума песен, но записана с останалите седем. Впрочем това е начинът, по който “Deep Purple” продължава записите от тук нататък – седем песни в албум и още една на малка плоча. През септември започват записите на следващия албум и завършват през март 1971г. Той се нарича “Fireball” и е посрещнат с трепнещ бяс. Групата затвърждава успеха си и дори измисля свой собствен знак. Впрочем първата плоча с този знак внася известно объркване, защото в същност става дума за нов класически експеримент на Lord – “Gemini Suite”. На малка плоча са издадени песните “I’m Alone” и “Strange Kind of Woman”, като последната веднага се превръща в един от вечните хитове на групата. В края на годината през декември - “Deep Purple” е в Montreaux, където записват следващия си албум – безспорно най-добрия. Заглавието му е “Machine Head” и съдържа голяма част от класиките на “Deep Purple”. Песните от плочата определено могат да служат за определение на понятието хардрок. Тук, за разлика от “Fireball”, хит е всяка песен. В този албум всичко е изпипано до съвършенство, всеки тон е точно на мястото си, всички сола и вокали са точно “дозирани” и преценени. През лятото е записан и легендарният двоен концерт “Made in Japan” – свидетелство за злобната мощ, която показва групата на сцената. Въпреки невероятният успех, който има, това не е най-добрият албум на “Deep Purple”. “Аз съм против това, което смятат хората” – казва по-късно по този повод Blackmore. “Най-предпочитаните концерти като тези от “California Jam” и “Made in Japan” съвсем не бяха най-добрите”. През тази година “Deep Purple” влиза в книгата на рекордите “Guinnes” като най-шумната група в света. Новият албум носи необичайното име “Who Do We Think We Are” и е приет много добре от феновете. В него не се забелязва липсата на настроение в музикантите, но няма свежестта и оригиналността на идеите от предишния. Все пак албумът звучи добре и ако човек за пръв път чуе “Deep Purple” именно с него, сигурно би бил очарован. Но публиката вече е чула “Machine Head”. През лятото на 1973г. концертните ангажименти на групата свършват и през юли Gillan напуска. Месец по-късно го последва и Glover. Тогава мнозина мислят, че съставът няма да успее да се съвземе. “Deep Purple” обаче в типичен стил не губи време и започва трескаво търсене на заместници. Първо Blackmore отправя покана към певеца на “Free” и “Bad Company” Paul Rodgers, но той отказва. После е поканен Phil Lynott от “Thin Lizzy” и експериментират в една формула от четирима. След няколко пробни записа става ясно, че той не е точният човек. “Deep Purple” продължава във вихрено темпо. Новият човек, повикан като басист и певец, е Glenn Hughes от “Trapeze”. Glenn има чудесен глас, с широк диапазон, но начинът му на пеене е чужд на традициите на “Purple". Ето защо музикантите решават, че той не може да даде облик на състава и обявяват конкурс за певец в популярното списание “Melody Maker”. Така е направен следващият избор: зад микрофона от тук нататък ще бъде абсолютно неизвестният David Coverdale. През октомври – само два месеца след напускането на Glover - “Deep Purple” е вече в студиото в Montreaux и записва следващия си албум. Машината отново е задвижена на високи обороти. “Burn” е чудесен албум, но носи белезите на модерния тогава соул. В същност и Coverdale, и Hughes харесват негърската музика и негърския начин на пеене, което скоро ще изправи групата пред нови проблеми. Въпреки всичко групата разширява своята активност, макар и съвсем професионална. Новият албум се нарича “Stormbringer” и е една необичайна смесица от рок, фънк, соул, блус… Някои от песните са на много високо ниво (“Stormbringer”, “The Gypsy”, “Lady Double Dealer”),но други въобще не изглеждат като записани от “Deep Purple”. Албумът е беден на идеи, а характерната за по-ранните плочи сложна структура на песните съвсем е изчезнала. За “Stormbringer” групата сменя студиото. Този път записите са направени в Munich. Това веднага се усеща с прослушването на албума. Китарата звучи по-меко, липсва твърдото звучене. Може би това е правилен избор при начина на пеене на Coverdale и Hughes, но феновете са разочаровани. Лош вятър духа към “Deep Purple” и слуховете за разделяне започват все упорито да се разпространяват. Всеки от музикантите започва да говори за свои собствени планове. Пръв напуска Blackmore – “моторът” на групата. Тогава изглежда, че правилният вариант е “Deep Purple” да се саморазпусне. Но двамата нови членове не са съгласни. Нещо повече, Coverdale предлага друг китарист на мястото на Ritchie. Успява да убеди останалите, че джаз-китаристът Tommy Bolin е подходящият човек. Групата решава да опитат, но трябва да изчакат, докато Bolin завърши последния си албум. През август все пак “Deep Purple” отново е в Munich за записите на следващия албум. Той се нарича “Come Taste the Band” и още повече поставя ударение на тенденциите, наложени с предишния. Все пак инерцията от предишните години е много голяма и “Deep Purple” се възползва от това по най-добрия начин. Следващият албум – “The Last Concert in Japan” – показва в пълна степен разликата с и без Ritchie Blackmore. Музикантите от “Deep Purple” вече нямат илюзии и усещат, че идва време да се разделят. Старите членове – Lord и Paice – не намират удовлетворение от работата си в новата ситуация, а Bolin е апатичен и безразличен към това, което става около него. Единствено Coverdale иска да продължат да творят, но вече е твърде късно. През март 1976г. “Deep Purple” официално обявява разпадането си. Както често става с гениалните творци, обикновено голямото признание идва след смъртта им. С оттеглянето на “Deep Purple” от музикалния живот остава голяма празнина, която с нищо не може да бъде запълнена. Много музикални компании се втурват да издават и преиздават техни песни, албуми и концерти. Всяка година след разпадането на групата на пазара се появява нов сборен албум или концерт. Стига се до голямо объркване, защото едни и същи албуми в Англия и Америка излизат под различни имена, с различен ред на песните, а някои от композициите направо липсват! Но с годините търсенето не намалява и това само подхранва легендата за “Великолепната петорка”. Coverdale е човекът, който може би най-много съжалява за разпадането. Той има неосъществени идеи и търси начин да ги реализира. В следващите две години той записва два солови албума, които са далече от стила на “Deep Purple”. Но легендата работи в негова полза и той е твърде популярен. По време на записите на албумите около него постепенно се образува постоянна група музиканти, които през 1978г. той обединява в състав на име “Whitesnake” – на името на първия му самостоятелен албум. Lord и Paice първоначално образуват заедно с общия си приятел Tony Ashton триото PAL, а по-късно се присъединяват към Coverdale и неговия “Whitesnake”. Въпреки че този състав “приютява” голяма част от музикантите на “Deep Purple”, той е доста по-различен като стил и това се дължи на лидера Coverdale, който, както знаем, има различна концепция за музиката. Когато през 1973 Gillan напуска, той жадува за почивка. Но след като разбира, че неговите бивши колеги се впускат в самостоятелна кариера, формира своя група на име “Ian Gillan Band”. Този състав редува възходи и падения, но все пак успява да остави следа. За отбелязване е фактът, че през 1983г Gillan пее в “Black Sabbath”, но престоя му там не е приет добре. В началото на 80-те години музикантите от “Deep Purple” са изправени пред сериозни предизвикателства. Новите групи и течения в музиката променят статуквото. Всяка една от формациите, родени от разпадането на “Deep Purple”, изпитва големи проблеми. Популярността им постепенно спада и това не остава незабелязано. Има само един начин за излизане от кризата и слуховете за повторното събиране на групата непрекъснато се засилват. След множество срещи, обсъждания и консултации Ritchie Blackmore, Ian Gillan, Roger Glover, Jon Lord и Ian Paice са отново заедно през 1984г. Този път музикантите, за да избегнат старите грешки, решават да си изберат “шеф” и това е Glover, който освен всичко останало е и продуцент. Новият им албум е готов през октомври и се нарича “Perfect Strangers”. Безспорно “Deep Purple” прави впечатляващо завръщане и всеобщото мнение е, че това е един от най-добрите им албуми. След издаването на “Perfect Strangers” групата тръгва на световно турне, което завършва през юли 1985г. на фестивала в Knebworth. Тук са направени записите за концертен албум, издаден няколко години по-късно - през 1991г. През същата година – 1985 - излиза “The Anthology”, който съдържа песни от всеки албум преди разпадането. След еуфорията покрай възстановяването на “Deep Purple” музикантите отново са в студиото през лятото на 1986г. и записват следващия си албум “The House of Blue Light”. Той е готов през януари 1987г. Това е един нов “Purple”. Без да изневеряват на собствения си стил, музикантите опитват ново звучене. Следващияалбум се нарича “Slaves and Masters” и тук като вокалист се изявява Joe Linn Turner, известен от пребиваването си в “Rainbow” по времето, когато тази група търси предимно комерсиалния успех за сметка на музикалните достойнства. В този албум “Deep Purple” отново набляга на мелодичността и силно напомня на “Rainbow” от последните години преди разпадането си през 1984г. Очевидно е, че Blackmore отново е станал “силния” човек в групата. Следващата година носи нови промени. Мечтата на Joe Linn Turner бързо се прекършва ( в едно интервю той заявява, че винаги е мечтал да пее в “Deep Purple”) и зад микрофона се връща Gillan. През 1992г. издават “The Battle Rages on”, а през следващата година излиза концертният “Come Hell or High Water”. В края на същата 1993г по време на световното турне Ritchie Blackmore внезапно напуска и поставя групата в деликатно положение. “Deep Purple” обаче се справя със ситуацията. До края на турнето е поканен един от най-известните съвременни рок-китаристи, чийто стил е много близък до този на Blackmore – Joe Satriani. Той остава в състава до юли 1994г. На негово място е поканен Steve Morse, който през последните години е направил силно впечатление в музикалните среди. С него “Deep Purple” издават още два албума – “Purpendicular” през февруари ’96 и “Abandon” през май ’98. В албумите липсва свежестта и оригиналността, с които винаги са се отличавали албумите на “Deep Purple”. Самите музиканти осъзнават това, но не се притесняват особено. Те отдавна са дали своя принос. Остава удоволствието да са заедно със своите многобройни почитатели и по всичко личи, че то е взаимно.
Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.1922